
Предпрочитно:
От дълго време се точех на Лора Лазар. Всъщност, тя беше един от първите автори, попаднали в полезрението ми, когато си дадох обета да пробвам да чета повече българска литература. Донякъде заслуга за това имаше и една колежка. Но все ставаше така, че в книжарницата не стигах до нея и си тръгвах с нещо друго. Докато един ден - о, чудо! - при поредната проверка на лавицата под буква “Л” в библиотеката изникна “Чашата на проклятието”.
Историята:
Младата реставраторка Яна се връща у дома, само за да открие, че не може да влезе. Но това, което отначало е взела за не особено уместна шега от страна на приятеля си, бързо прераства в нещо много по-опасно. Започват да се появяват трупове, а уликите сочат към Яна. Междувременно археологът Боян разучава открита наскоро от иманяри древна каменна розета, която също крие тайни. Какви са те и каква е връзката между всичко ще трябва да открие комисарят Михаил Донов…
Следпрочитно:
Нека започна с това, че бях веднага погълната от “Чашата на проклятието” и останах очарована. Всъщност, отначало мислех да оставя това за края на ревюто, но нищо не пречи тогава да го повторя пак :)
“Чашата на проклятието” е класически криминален роман и съвсем заслужено е донесъл награда на авторката си - тя наистина върви смело по стъпките на Агата Кристи, а резултатът ми хареса в пъти повече от творбите на именитата авторка. ( И преди съм си признавала, че от класиците в криминалния жанр, точно тя успя да ме спечели най-малко. Не никак - просто най-малко. )Цялата книга е осеяна с улики, които читателят в ролята на криминалист може да събира, да разсъждава и да открие коварния убиец

Героите, местата и ситуациите наистина ме караха да си мисля, че това може да се случи навсякъде, във всеки град - а за хората от един определен град в България това усещане е още по-силно, както потвърди една колежка :) . Признавам, от доста време не го бях изпитвала толкова ясно, особено четейки криминален роман - трескавото усещане за реалност. Беше вълнуващо и може би дори мъничко страшно - но нали не съм от Търговище XD
За всички герои мога да кажа, че ми бяха интересни, макар че точно двамата главни, около които се заплиташе мистерията - Яна и Боян - не ме спечелиха особено, а Яна на моменти откровено ме дразнеше. Всяка от чертите на характера ѝ на други места съм била напълно способна не само да толерирам, но и да харесвам, но точно тук, точно тя успя да ми досади. Дори и Мимето на моменти ми беше по-симпатично! Единственото, което ги спаси тях двамата от ямата на читателското ми негодувание, бе че ги сравниха с двойка влюбени пингвини - е, на това вече не мога да устоя

Затова пък абсолютно всички други герои ме спечелиха. Комисарят беше точно какъвто очаква човек да е - намръщен и проницателен, помощникът му е млад, умен и симпатичен (ще участва ли нататък? Защо го гаджосахте още в първата книга? XD ) Злодеите бяха мистериозни, връзките между тях - заплетени, а в пълна тяхна опозиция имаше герои, които бяха така симпатични, красиви и чисти. Тези второстепенни герои ме накараха така да милея за тях, държаха ме на ръба, надявайки се, че подозренията ми няма да се изпълнят.
Голяма играчка беше наистина с всички тези мои догадки и предположения XD Както казах, книгата е изпълнена с улики - има дори и в оформлението. До средата на книгата си бях оформила една теория, но после тя ми се видя твърде очевидна, та почнах да плета нови и нови. В крайна сметка се върнах към първата, но бях под напрежение чак до финалната развръзка.
И накрая, като един финален коментар - мисля, че “Чашата на проклятието” страдаше от синдрома на “Индиана Джоунс и похитителите на изчезналия кивот”.

Обещах да затворя рамковата композиция като повторя - останах очарована от този роман. “Чашата на проклятието” беше не просто каквото исках и очаквах, а много повече. Казано съвсем простичко, беше ми много хубаво да прочета тази книга и нямам търпение за нови срещи с Лора Лазар и нейният комисар.
П.П. Ето от сайта на Лора Лазар легендатаза "чашата" - не е ли прекрасна?
