1. Аз

Валеше ситен, летен дъжд. Нощта беше паднала преди около час. По улиците бе тъмно, с едно малко изключение луната. Пълнолуние - прекрасно време за разходка или поне за мен. Вървях бавно и нищо не ми правеше впечатление нито времето, нито това, че току що бях изпил осем литра кръв. Отдавна вече не ме измъчваше чувство за вина, когато се хранех. Черната ми права коса бе много мокра и плътно слепена към лицето ми. Моите очи сякаш не забелязваха дъжда или тъмнината, стояха напълно отворени, нащрек. Имах чувството, че морскосините ми зеници ще засветят в тъмното. Ризата, с която бях облечен определено не беше достатъчна да закрие изцяло кожата ми и по белите ми гърди блестяха капчици вода. Вероятно ако някой ме наблюдаваше от страни би решил, че съм просто един обикновен, нормален мъж, разхождащ се сам в дъжда, вероятно тъгуващ за някого. Но не, аз бях всичко друго, но не нормален или обикновен. Вампир? Да, точно така. И то на 180 години, но само на практика. Иначе изглеждах на около 25, което беше много изгодно за мен. Можех да се задържа в един град за десет години, защото хората не се променяха много между 25 и 35 годишна възраст. В момента работех като лекар в болница. Не се притеснявайте не, за да пия кръв. Това отдавна съм го минал, вече мога да издържам на миризмата и, както и да не се храня по две седмици. Практика му е майката на всичко. Та, работя в болницата, за да помагам на хората. Още докато бях смъртен учех за лекар, но ми беше извънредно трудно. Цялата работа с не спането, четенето по цяла нощ и изпитването по цял ден не ми се отдаваше. Но това отмина, сега тези неща бяха мои приоритети и предимства.Така нека продължа с разказа си от тази нощ.
Изведнъж чух писък, а след него и още един. Затичах се към звука, но внезапно нещо накара тялото ми да се закове на едно място. През ноздрите ми навлезе миризма на кръв и то не каква, а толкова чиста и сладка, каквато можеше да има само дете. Тази миризма ми беше така не позната, но внезапно в мен се надигна такова желание да я вкуся, че за секунда се запитах дали да не побягна в обратната посока. Но после чух женски плач и той надделя във взимането на решението ми. Не можех да оставя клетото създание да умре, при положение, че можех да помогна. Пренебрегнах силния огън, който изгаряше гърлото ми и се затичах. След по-малко от 30 секунди бях там.
Намираше се точно на площада в центъра на града. Имаше малък парк целият в цветя. Точно до люлките лежеше създание, което едвам дишаше. Чувах как пулсът му намалява и от време, на време прескача по един удар. Умираше. По миризмата никога не бих познала, че не е дете. Доближих се до тялото, което се гърчеше на земята от болка. Запитах се как въобще има сили да мърда, по моите изчисления му оставаха още 5 минути живот. Беше момиче, жена! Сепнах се, когато я обърнах по гръб, за да зърна раните и. Господи това беше поне 20 годишно момиче! Очите и бяха затворени и влажни, лицето и беше мокро. Косата и бе цялата в кал, но си личеше, че е руса и къдрава-хубава. Ръцете и бяха целите в кръв, тя стискаше корема си. Прободна рана, дълбока 12 сантиметра, с нож вътре.
Господи, тази кръв. Запуших носа си и задишах през устата си. В този момент тя отвори очи. Сграбчи ножа забит в корема си и го изтръгна. Усетих болката и по цялото си тяло, тъй като я бях хванал за ръка.
-Помогни ми, моля те!-изплака едвам. Нямаше сили дори да извика. Какво да правя? Запитах се и знаех, че единственото, което можеше да я спаси беше моята кръв. Но веднъж подарях ли я на нея, нямаше да мога да я дам на никой друг. За съжаление при нас беше така, кръвта ни-лечебна, но в момента, в който я дадеш на някой ти ставаш свързан с този човек завинаги. Не знаех, какво е чувството, защото не бях опитвал никога. Внезапно желание се надигна в мен да помогна на клетото момиче и да изпробвам силата си, себе си. Вероятно глупаво желание, но по-късно нямаше да съжалявам и за секунда, за това което предстоеше да направя.
-Ще ти помогна, обещавам.-отговорих и я надигнах внимателно към себе си, за да не давам възможност на някой случаен минувач да зърне нещо. От близкия контакт с кръвта и зъбите ми изскочиха. Не беше реално как жадувах за кръвта и. Този аромат ме побъркваше, усещах го дори, когато дишах през устата си. Трябваше да направя нещо. Забих зъби в китката си и от нея потече кръв. Бързо сложих ръката си на устата на момичето. Кръвта започна да се стича по брадичката и.
-Сега трябва да пиеш.-помолих и се аз. Тя бе така изтощена. Всеки момент щеше да загуби съзнание. Не можеше да помръдне. Отвори уста едвам и аз изцедих кръв върху езика и. След по-малко от 43 секунди тя засмука жадно от ръката ми. Първоначално не чувствах нищо освен тъпа болка, а след това топлина, която не познавах. Беше различна от жегата, която изгаряше гърлото ми, беше приятна. За първи път можех да кажа, че нещо топло ми е приятно.Това беше най-странното чувство, което някога съм изпитвал. Колкото повече време минаваше, колкото по-бързо течаха секундите толкова повече имах чувството, че всичко лошо от мен изтичаше през китката ми. Колкото повече тя смучеше толкова повече ме привличаше към себе си. Колкото повече пиеш и по-добре ставаше, аз се притеснявах, че не е добре. Колкото повече отваряше очи и се размърдваше, толкова повече аз се удивявах от красотата и. Господи колко беше красива. Очите и бяха така зелени. Макар и пълни със сълзи, неземно красиви. Раните изчезваха .Явно вече не я болеше, защото се отдели от ръката, с която я придържах към себе си. Тя продължаваше да пие,а аз вече изпитвах някакво чувство, толкова неописуемо, че не знаех как да реагирам. Не беше нормално за мен, нещо да ми е непознато. Чувствах се сякаш съм нервен, притеснен, изплашен, а дори и наранен. Болеше, но ми харесваше.
-Спри!-изрекох внезапно без да знам, защо. Тя ме погледна и отлепи устните си от дланта ми. Цялата и уста беше червена и в кръв. Изглеждаше толкова жизнена и още по-красива. Колко странно, до сега не бях определял човек за красив. Явно това нещо с кръвта все пак е вярно. Замислих се. Май беше по-добре да вървя. Тя вече беше достатъчно добре, за да се до оправи в болницата. Ако продължаваше да се храни от мен щеше перфектно да си спомня, какво се е случило, а аз не можех да позволя това. Все пак трябваше да крия и предпазвам самоличността си и то не само заради себе си, а и заради другите от моя вид.
-Благодаря ти.-прошепна тя и ме откъсна от секундните ми размисли.
-Няма за какво.-казах и я вдигнах рязко във въздуха. Трябваше да я заведа в болница. Притиснах я до гърдите си и затичах към болницата. Когато стигнах я сложих в един инвалиден стол, който явно беше забравен пред входа.
-Помогнете!-викнах веднъж и избягах, за да не ме види никой от колегите ми целия в кръв извън работно време. Пък при това тя щеше да се справи, вече беше много добре. Прикрих се измежду дърветата и наблюдавах докато не я прибраха в собствена стая, изкъпаха и включиха на системи. Към 3 сутринта ми се прииска да си тръгна, но нещо ме дърпаше към нея и колкото и да не ми се искаше да повярвам очевидно беше кръвта ми. Прекарах нощта до леглото и и на сутринта, когато се убедих, че е почти излекувана, подушвайки я, се отправих към вкъщи и веднага се скрих в затъмнената си стая. Колко бях изморен, помислих си. Какъв ден само, отбелязах пред себе си и заспах.

Мисля, че изчаках достатъчно дълго време. Темата се заключва, утре я изпращам в архива.

sunset написа: всяка нова история/фик, чието резюме не получа от автора в срок от пет дни ще бъде заключена. Ако до още пет дни не получа ЛС с него, произведението се праща в архива!