Кой е онлайн?
Общо онлайн са 8 потребители: 1 Регистриран, 0 Скрити и 7 Гости :: 2 Bots

kostilka

Най-много потребители онлайн: 468, на Сря Ное 10, 2010 8:49 pm
Top posters
Дийдра (3876)
 
Raven (3250)
 
djenitoo (2868)
 
Alex (2308)
 
Topcho (1931)
 
Zhu (1253)
 
krasy (1195)
 
PlamS (1162)
 
gabolinno (977)
 
Ellendary (946)
 

Top posting users this month
angelina4455
 
kostilka
 
Дийдра
 
Topcho
 
radost123
 
iliapi
 




You are not connected. Please login or register

 » Книги » Ревюта » "Предани" (ревю)

"Предани" (ревю)

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 "Предани" (ревю) on Пон Юли 13, 2015 7:36 pm

Chocolate


Новочетящ
Новочетящ

Предани | Вероника Рот



Повече за книгата:

Един избор може да те промени... или да те унищожи. Един избор ще те определи.

Обществото, което Трис Прайър познава, е в руини - разпокъсано от насилие и борби за надмощие, белязано от непосилни загуби и ужасяващи предателства. Когато й предлагат шанс да изследва света извън познатите й граници, Трис приема без колебания. Може би там някъде отвъд тя и Тобиас ще започнат нов живот заедно, освободени от безкрайни лъжи и болезнени спомени.

Но новата реалност на Трис е дори по-обезпокояваща от тази, която оставя зад себе си. Старите открития бързо се оказват изпразнени от смисъл. Неподозирани нови истини променят сърцата на тези, които обича. И за пореден път Трис ще трябва да се изправи пред невъзможен избор, който засяга разбиранията й за смелост, преданост, саможертва и любов.

линк към форумната тема за трилогията.

ревюто съдържа спойлери.

От много време спрях да оценявам книгите спрямо това, дали са добри сами по себе си. Вече оценявам по критерия как ги усещам. Как са ме накарали да се почувствам? Как съм усетила атмосферата? С каква емоция са ме оставили дълго след като съм отгърнала и последната страница? Може би не съм най-адекватният автор на ревюта точно по тази причина, тъй като се старая да избягвам книги, които ме обременяват емоционално, защото това ме спира да ги харесам. (И ме кара да се чудя кога станах чак такава претенция?)

Заради този си критерий винаги много съм харесвала “Дивергенти”. Никога не ми е била любима книга, не съм намирала стила на авторката за изключителен, нито съм смятала историята й за най-логичната, но ми е ужасно интересна и атмосферата е прекрасна и ненатоварваща. Силно се надявах да си остане така до края на трилогията. Но не стана. А толкова малко не достигаше.

По едно време имах чувството, че съм последният човек на тая планета, който още не е чел “Предани” и, основавайки се на общите мнения и непоискани спойлери, на които съм попадала (които се оказаха изненадващо малко, късметлийка съм), останах с впечатлението, че цялата книга е един безкраен snoozefest с финал, който никой не харесва, защото е покъртително и ненужно трагичен. По тази причина започнах книгата с толкова ниски очаквания. Но, отново, също както при първите две книги, ми беше ужасно интересно да разбера какво става нататък и да се потапям в атмосферата на книгата.

Има още нещо, което харесвам в писането на Вероника Рот и силно допринася за перфектната атмосфера – съгласна съм с нея, накъдето и да реши да поведе историята. Твърде често ми се случва да чета дадена книга, особено ако е част от поредица, от която удоволствието ми да бъде убито тотално, защото историята е тръгнала в посока, която просто не съм усетила като правилна (звучи ужасно, когато го събера в думи, все едно авторът ми е длъжен с нещо и не си е негова историята, ха). Но пък има и други случаи, като Лорън Оливър, където имам пълна вяра на автора, даже и да приземи извънземни в книгата си без видима причина или нещо такова. И с Вероника Рот е така.

И си знаех, че ще ме поведе накъдето трябва, когато прати героите си отвъд оградата. Обяснението за устройството на света, в който Трис живее, всъщност ми допадна доста. Идеята, че Чикаго е експериментален град с жители, които по-висшестоящи хора си гледат като лабораторни мишки ми се стори напълно приемлива. Работата с гените обаче, от друга страна? Не чак толкова. Цялото нещо с ‘да си народят няколко нови поколения, докато хората с чисти гени не се увеличат’ го разбирам как работи (Science, bitch), но така и не разбрах защо му е било нужно на правителството да използва точно такъв метод. Щом са им толкова развити науката и технологиите, че да променят човешките гени, не са ли можели просто... да ги поправят после? Това настрани, харесах цялостното обяснение. Имаше си всички слаби места и липса на човечност като във всяка антиутопия и смея да кажа, че ми звучеше правдоподобно и без да е най-логичното нещо.

Успях да приема и начина, по който това разкритие повлия на героите (макар да се усети много по-слабо при второстепенните герои, но се опитвам да не бъда ядосана и за това). Обаче фактът, че Тобиас не е Дивергент, ми се стори повече като plot device, отколкото като нещо, което да развие героя по някакъв начин. И това ме издразни. Освен ако под развитие нямате предвид тръшкане в продължение на двеста страници и самосъжаляване. Но го разбирам – Дивергент беше това, което го определяше, това го събра с Трис и това виждаше като единственото хубаво нещо, което е получил от баща си. И да му се отнеме това не беше най-добрата идея.

Въпреки това ми харесваше да чета от гледната точка на Тобиас – макар първоначално да ми беше трудно да свикна, а после трудно да им различа гласовете – но все пак беше нещо ново, беше начин да разбера мотивите му (дори и представени под формата на тръшкане, нда). Беше ми като избистряне на погледа, защото през погледа на Трис нито веднъж през предишните две книги не можах да усетя колко агресивен може да бъде и колко се страхува от това, в което може да се превърне. Даже в един момент да чета какво става с Фор ми беше по-интересно от случващото се с Трис, обаче... странно как като бяха двамата ми харесваха много повече, отколкото поотделно. Взаимно се правеха по-добри хора и имаха страхотна връзка. И колкото и да избягвам любовни романи и да си мисля, че съм се уморила от романтични истории, връзки като тази на Трис и Тобиас винаги ще ме правят абсолютна лигла. Very Happy Не е истина колко милички ми бяха моментите с тях двамата. Не ми бяха достатъчно.


    Избирам го всеки ден, когато отворя очи, всеки ден, когато се караме или не си казваме истината, или се разочароваме един друг. Избирам го отново и отново. И той избира мен.

И нещо, за което наистина ми се искаше да си замълча, за да не звуча просташки, но трябва да си го изкарам: имаше нужда от повече изясняване на физическата им връзка. (Това прозвуча ли достатъчно софистицирано?) Все пак по време на инициацията си, Трис научи, че един от седемте й страхове е физическата близост.
Затова смятам, че тази част Рот трябваше да обясни мъничко повече – преодолени страхове, много романтично, от тавана се сипят листенца и звездички като в Симс 2... окей, последното може и да се пропусне. Просто за Трис сексът беше big deal. И трябваше да е важна стъпка в отношенията й с Тобиас. А тя му се хвърли, докато пет минути по-рано смилаше мисълта, че брат й ще умре и целият момент ми се стори крайно неспециален и претупан.

Here, I said it. Разпънете ме на кръста! Very Happy

И въпреки всичките недостатъци, за които можех да се хвана, книгата ми харесваше ужасно много. За пореден път се върнах към първоначалната мисъл как толкова много хора не я харесват и си казах “Добре де, знам, че Трис умира по някакъв героичен начин. Обаче няма никаква причина трагичният край да е непременно лош и бас давам, че много ще ми хареса.”

И от тоя момент нататък според мен Вероника Рот си изтърва коня в реката много здраво. От гледна точка на сюжетно развитие. Ако може тъй да се изразя.

Първото нещо, което се случи и ме ядоса най-много, беше сдобряването на Тобиас с майка му. Беше ми болезнено драматично и нереалистично. Тя, избягала от дома си и живяла без него с години, жадна за ред и за власт и готова да смаже бившия си мъж и каузата, която той поддържа, изведнъж се отказва от всичко, в което си вярва, заради заслепяващ прилив на майчина любов. И изведнъж е по-прекрасен човек, отколкото би била ако беше изпила серума на паметта. Въобще не беше присъщо за нея и не можах да се хвана на тази версия.

След това идва смъртта на Трис. Очаквах да ми разбие сърцето и да ми завърти главата. Очаквах нещо велико. Вместо това ме накара да се почувствам...


Беше ли драматична и героична? Със сигурност. Жегна ли ме? Не мога да кажа. Но не ме убеди, че Трис трябваше да умре по такъв начин и че нямаше друг изход. Знам, че Кейлъб едва ли би оцелял след смъртоносния серум и не би могъл да си изпълни мисията, колкото и правилно да беше той да умре, но жертването на Трис не ми се стори уместно само по себе си. Както вече казах в началото: не мога да го обясня, но просто усетих, че не е това правилния начин, въпреки че може би спасява много хора, които са й близки. Освен това смятам, че авторката е била по-скоро концентрирана върху идеята, че Трис ще умре, отколкото точно начинът, по който ще умре. (Още преди публикуването на книгата си беше споменала, че според нея по-силен финал за Хари Потър поредицата би била смъртта на Хари, защото саможертвата била най-голямата проява на обич или нещо от тоя род.) Абе, знам, че звуча неубедително. Но така ги усееещам нещата. Сигурно за стотен път в това ревю.

Главите от гледната точка на Тобиас? Е... всъщност не се оплаквам от тях. Иска да ни покаже трагичните последици и сърцеразбиващата му реакция от смъртта й? Way to go! Не е най-... честния(?) начин да направиш книгата си по-въздействаща, но аз нямам проблем. Обичам YA книги да ме удрят в сърцето по сантиментални начини. Плаках сигурно 20 страници подред. Много ми хареса разговорът му с Кристина, когато го спря, преди да си е изтрил паметта. Даде мъничко повече дълбочина на героинята й. Не е ли това, което се случи с Фор точно същото, което се случи на нея?

До една степен епилогът беше достатъчно миличък и сантиментален, за да поуспокои недоволството ми, породено от редицата неща, които се случиха през последните 60 страници, но едно нещо остана, което да ме гложди. Откъде накъде изтриването на паметта на хората от Бюрото на Чикаго можеше и успя да помогне на хората в града? С новите спомени техните възгледи може да са се променили, но на най-висшестоящите хора от правителството на Щатите – едва ли. И не успях съвсем да повярвам, че толкова лесно са позволили на хората в Чикаго да си живеят както искат в пълен мир. Беше ми недоизпипано.

Трилогията ме остави с малко разочарование, но също и с чувство за завършеност и хубави спомени от предишните две книги и значителна част от третата. И се надявам и вие да сте го усетили, както аз го усещам. Ya feel?


Най-разпиляното ми ревю so far, но исках да си кажа всичко. Голямо усещане, голямо нещо. :Д

http://selfishprayers.blogspot.com/

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите

 

Активни теми за днес