Кой е онлайн?
Общо онлайн са 5 потребители: 1 Регистриран, 0 Скрити и 4 Гости :: 2 Bots

kostilka

Най-много потребители онлайн: 468, на Сря Ное 10, 2010 8:49 pm
Top posters
Дийдра (3876)
 
Raven (3250)
 
djenitoo (2868)
 
Alex (2308)
 
Topcho (1931)
 
Zhu (1253)
 
krasy (1195)
 
PlamS (1162)
 
gabolinno (977)
 
Ellendary (946)
 

Top posting users this month
angelina4455
 
kostilka
 
Дийдра
 
Topcho
 
radost123
 
iliapi
 




You are not connected. Please login or register

 » Книги » Ревюта » Пандемониум (ревю)

Пандемониум (ревю)

Предишната тема Следващата тема Go down  Съобщение [Страница 1 от 1]

1 Пандемониум (ревю) on Съб Май 09, 2015 12:32 am

Chocolate


Новочетящ
Новочетящ

Пандемониум | Лорън Оливър



Повече за книгата:

и покъртителната българска корица, която буквално ми навлече странни погледи от няколко човека в училище

След неочаквания край на „Делириум“ втората книга от трилогията на Лорън Оливър проследява живота на главната героиня Лена, изправена пред нови предизвикателства. Алекс вече го няма, а тя се оказва сама на абсолютно непознато място – Пустошта. Тук среща нови приятели, но също така открива, че животът на свобода не е толкова прекрасен, колкото си го е представяла.

Лена и приятелите й са сред малцината, избягали от процедурата, която гарантира, че няма да се разболеят от делириум (т.е. от любов). Те чувстват, изпитват емоции и решават, че е време да освободят и сънародниците си от „затвора“, в който е вкарано всекидневието им. Тази задача обаче се оказва изключително трудна, героите се изправят пред непреодолими препятствия и страшни врагове.

Старият живот на Лена вече е зад гърба й и новата кауза изисква пълно отдаване, но да забравиш всичко и да започнеш наново, се оказва по-трудно, отколкото тя е предполагала. Изправена пред може би най-тежкото предизвикателство, Лена се сблъсква и с нова любов, и то с най-неподходящия човек. А когато в живота й се появяват и сенките от миналото, ситуацията става съвсем непредсказуема. Лена е взела решение. Но ще може ли да се справи с последиците от него?

тема за трилогията във форума.
ще опитам да се въздържам от спойлери, но ако не сте чели първата книга, предупреждавам, че може да споменавам ключови събития от нея.

... или призоваване към всички, които са чели първата книга и не са сигурни дали да се захванат с продължението, да го направят.

“Делириум” беше първата книга, която ме е пленявала само с резюме и съм чакала с болезнено нетърпение да си събера пари, за да си я купя. Обожавам Алекс. Обожавам Портланд зад и отвъд оградите и слънцето и пътеките, по които тичаха Лена и Хана. Светът? Най-интересното нещо.
Не ми е от най-любимите книги, но я свързвам все с хубави неща.

С времето загубих интерес, с бавенето на издаването на втората книга – още повече. Купих си я скоро след излизането й и стоя на рафта ми в продължение на година и половина. Преди два дни внезапно ми се провалиха всички планове за деня, отвън беше прекалено горещо, чувствах се зле и не ми се занимаваше с никоя от започнатите ми книги. Взех тъй дълго отбягваната “Пандемониум”... и не исках да я оставя, докато не я завърших.

“Пандемониум”, поне за мен, беше идеална втора книга.

Различна е от първата, но много по-вълнуваща, по-добра в много отношения, допринасяща за историята и е далеч от "проклятието на втората книга в трилогията", сиреч по-мудна от първата и служеща за прелюдия към третата. Напротив. Беше си същинско увеселително влакче.

Книгата не следва една времева линия: тук се редуват глави от “тогава” (началото на живота на Лена в Пустошта след бягството) и “сега” (животът й към сегашен момент). Нямах си и представа, че е написана така и първоначално много се изненадах. Не мисля, че преди съм чела книги с подобна композиция и ми беше нещо ново. И понякога вбесяващо. Но и супер вълнуващо и задържащо интереса. В един момент виках на глас “what the fuuuuuuuuuck?” на всеки пет страници. Very Happy

Представени са много нови второстепенни герои – особено от Пустошта. За тях няма смисъл да говоря. За тях стига да се прочете. Въпреки че не се сдържам да вметна, че много си обичам Рейвън и Так.

Джулиан... мисля, че всички могат да предположат каква му е ролята в сюжета. Ами... какво да кажа, свястно е момчето. Поне до един момент, в който ми стана прекалено сладникав, и защото още съм заета да страдам по загубата на Алекс. А и не мисля, че някога съм попадала на YA книга, в която втората изгора на главната героиня да ми харесва наравно или повече от първата. Първият е винаги с предимство. Very Happy (Сега като се замисля, Саймън и Джейс са ми единственото изключение, ама при тях е много сложна ситуацията тъй или иначе...)

Което ме връща на мисълта, че много харесах моментите, в които Лена укрепваше и се адаптираше към живота в Пустошта. Освен че ми даде известна доза мотивация за бягане (!), много ми стопли сърцето причината, която си налагаше, за да продължава да бяга:

Цитат:
Ако успея да пробягам разстоянието до онова дърво, Алекс ще се върне.
Алекс е точно зад онзи хълм. Ако стигна до върха му, без да спирам, ще го видя.

[…] Споко, не съм откачила. Знам, че не е жив. Щом свършвам тренировката и се добирам до мазето на църквата, истината ме удря по главата като камък...

[…] И щом обърна леко главата си наляво, виждам цветно петно – златисто-кестенява като пламък коса, като корона от яркожълти листа – и започвам да си мисля, че ако обърна главата си малко повече, ще го видя как се смее, как ме гледа и протяга ръце към мен.
Никога не обръщам глава, разбира се. Но един ден ще го направя. Един ден ще се обърна, ще го видя и всичко ще бъде както преди.
А дотогава: бягай.
Харесах и цялостното развиване на персонажа й. Хареса ми как огънят, през който премина (образно и буквално), я направи нов човек и тя си изгради нови, полезни качества, стана много по-решителна и силна. Главата й стана много по-приятно за пребиваване място, отколкото в първата книга.

Случиха й се много нови неща, имаше много динамика и напрежение и усетих много голяма разлика между първата и втората книга най-вече в този аспект. Най-любимото ми нещо е, че Лорън Оливър може да пише много напрегнати моменти, които все пак не ти изпиват силите, докато ги четеш (Лейни Тейлър, теб гледам) и с оглед на това, че съм абсолютно пиле, това ми беше добре дошло.

Колкото до светът... ох. Хем много ми задоволи любопитството, хем имаше неща, които не ми се изясниха и не знам дали ще разбера и в третата книга. Много ми бяха интересни детайлите за обществата на Невалидните – за Лешоядите и хората под земята (които ми дойдоха малко прекалено sci-fi по едно време, но ще свикна), за кореспонденцията между членовете на Съпротивата от двете страни на оградата; забранените книги и музика (Бийтълс!), случващото се с хората, върху които лечението е било несполучливо... От друга страна, имам чувството, че влиянието на процедурата върху хората беше някак недоизяснено, ако не недоизмислено. Постоянно се обърквам. Значи, излекуваните хем са апатични, хем могат да забележат, когато правиш нещо съмнително, присъщо за заразените от делириум; хем не се карат помежду си и са неспособни да изпитват силни чувства и емоции, хем могат да се страхуват от заразените и регулаторите могат да са достатъчно агресивни, че да пребиват други хора до смърт. Ъгх.

Обаче мога да кажа, че до голяма степен книгата ми хареса много. Даже в един момент започнах съзнателно да й търся кусури, защото, хей, пазя си петте звездички само за наистина пленителни книги. И не се бях подготвяла и “Пандемониум” да бъде такава. ghi Евентуално с последните стотина страници нещо ми прещрака и случващото се нещо не ми се понрави, атмосферата се промени и, отново, стана ми много сладникаво. Което беше главната причина да намаля рейтинга й в GR на 4/5. А развръзката от отвличането? Още съм объркана заради нея.

Краят обаче. КРАЯТ. Бях се спойлнала за него още докато четях първата книга, обаче това не го направи по-малко страхотен. Заби ме на място.


Визуална интерпретация на реакцията ми след последната страница:



http://selfishprayers.blogspot.com/

2 Re: Пандемониум (ревю) on Нед Авг 16, 2015 9:30 pm

Дийдра


Админ
Админ
От момента, в който приключих първата книга, ми се искаше да хвана втората, но се безпокоях, че може да страда от споменатия синдром и си търсех ревюта като това, които да засегнат въпросите, които ме интересуват и да ме надъхат или откажат. Досега не съм прескача средата на трилогия, но не веднъж съм съжалявала за това си решение.

Та, благодаря ти за това ревю (и че си скрила българската корица 453 ). Радвам се да чуя, че Пандемониум не страда от синдрома на втората книга, че главата на Лена е станала "много по-приятно за пребиваване място", че има напрегнати моменти, интересни нови герои и опознаваме повече света. И краят 453 Само мисълта за любовен триъгълник не ме радва.

Като погледнах цитатите, забелязах колко странно звучи разказаното от първо лице единствено число на български! Е, ако потъна в книгата, изобщо няма да го усещам, на английски също не ми прави впечатление, но в тези цитати, насред ревюто, написано в минало време, страшно изпъква. На теб прави ли ти впечатление, докато четеш?

А, относно кофти кориците - може да си вземеш една от онези, как се наричаха, дето са като възглавнички, в които можеш да си пъхнеш книгата, хем я предпазват и от нараняване, сещаш ли се? Много са симпатични. Или обикновена цветна подвързия за тетрадка, тя ще заема по-малко място. Естествено, винаги можеш да си принтираш оригиналната (или фен-) корица и да я залепиш върху българската 453
Пример: тази, след като разбрахме, че, за съжаление, оригиналът не е първоаприлска шега 453

https://www.facebook.com/SupernaturalBGFans

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото  Съобщение [Страница 1 от 1]

Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите

 

Активни теми за днес